Иван Матев е от онези актьори, които може да разсмеят само с един жест. Познат е на масовата публика като Супер Любо, но за новата му творческа страст е необходимо нещо повече от пиксел-палец, добра връзка и суперсили.
Наблюдавайки твоята кариера, очаквах да се отдадеш на музиката, на имитациите, на воденето на качествени събития… Може би да бъдеш само баща… Но не и да посегнеш към фотоапарата. Нали актьорите обичат да бъдат снимани, а не да снимат. Откъде се породи тази страст?
Изкуството е потребност за разумния човек. Актьорството, пеенето и диджейството са ми стари хобита, които за добро или лошо се превърнаха в професии. Имах спешна нужда от хоби. Нещо, което ми позволява да творя независимо и да изразявам себе си. Снимал съм се много и продължавам да го правя. Това ми е работата. Актьорството ме е поставяло пред обективите на най-добрите наши фотографи.
На всеки кастинг ме снимат, на почти всяко участие има или фотограф, или някой иска да се „увековечи“ с мен. В друг аспект, живеем в ерата на селфито и всеки се селфи постоянно и неограничено. Това е болест на егото. А с моето его сме в хармонично съжителство. Преборили сме се в последните 40 години и не сме си особено интересни.
По фотографията се запалих покрай моето момиче Гери. Тя първа се хвърли в тази дълбока вода и ме повлече нежно след себе си.
Погледнах през визьора и открих, че когато си пред обектива виждаш само себе си в облата леща, а надникнеш ли от Другата страна, виждаш цял един свят, красив, многоцветен и пълен със съдържание… И полудях! Виждах всичко в кадър. Започнах да чета, купих си среден клас професионална камера и се гмурнах надълбоко.
Тогава Жената с главно Ж отново ме повлече и ми подари за рождения ден най-големия подарък – Знанието. Записа ме на курс при един от най-големите български фотографи – Начо Каменов-Кубето (за мен си е най-големият). Съобщи ми го в чата, защото бях на работа и ако искаш вярвай, аз се разплаках от радост! Клекнах зад пулта, наревах се набързо и продължих вдъхновен. И сега настръхвам, като се сетя! Как да не я обича човек?!
Начо свърши всичко останало. Научи ме да „виждам“ светлината и сянката, да подреждам кадъра, да пазя техниката и да уважавам правилата дори когато ги нарушавам. В крайна сметка така ме подпали, че няма изгледи скоро да угасна.
Имаш ли любима снимка или любим обект за снимане?
Любими снимки имам доста. Когато човек твори, произведенията му стават като деца. Мили са му, пази ги и ги ревнува…
Любим обект са ми очите на хората. В очите си крием вселени. Като погледнеш очите на един човек, можеш да откриеш всичко за него. Характера му, притесненията му, болките, радостите, мечтите… всичко.
Затова обичам да снимам хора, които умеят да гледат , хора с „говорещи“ очи. Това е и една от причините да държа фотографията в графа „хоби“. Мога да си избирам кого да снимам.
Някои смятат, че фотографското изкуство е по-сложно дори от рисуването с четка и бои – смяташ ли, че е така?
Една от причините да избера фотографията е, че не умея добре да рисувам. Изобразителното изкуство е дар божи и са щастливци хората, на които им е даден такъв талант. При мен не се е проявил ярко такъв. Виж, при голямата ми щерка го има.
От друга страна, художествената фотография си е нарисуван миг. Плод на вдъхновение и възторг. При арт фотографията важат същите правила като при рисуването. Идея, композиция, гама, светлосенки… Разликата е в това, че вместо четка трябва да овладееш машина. А на мен с машинките ми е по-лесно.
Разкажи ми история със снимки – сложна ситуация на заснемане, весели моменти, забавни пози.
О, при всяка сесия е пълно с такива неща. Нормално е, когато човек застане пред обектива, да се скове, а смехът е моето силно и старо оръжие. Чрез него топя леда и карам модела да се отпусне. Всяка сесия е комедиен спектакъл.
Най-сложно е при стрийт фотографията – там трябва да си незабележим за обекта. А когато си човек с моето телосложение и професионално деформирана експресия, е почти невъзможно.
Трудно е и с децата и животните. Няма как да ги заставиш да позират неподправено. Трябва да ги дебнеш като на лов.
Забавно е да ме гледаш, докато снимам. Един приятел ме беше снимал в суперидиотска поза. Легнал по гръб на тротоара с чиста розова риза и официални обувки. Когато снимам, не мисля. Въргалям се, приклякам, стъпвам в локви… Луда работа.
„Фотонапъни“, „фотоопити“, „фотография без претенция“ – не се ли подценяваш сам?
Смятам, че се самооценявам напълно реално. Ще се подкрепя с любим цитат от Уикипедия: „Ефектът на Дънинг-Крюгер е когнитивна склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си много по-високо от средното. Тази склонност е приписвана на метакогнитивната неспособност на неквалифицирания да разпознава грешките си. Действителната компетентност от своя страна може да отслаби самочувствието, тъй като компетентните индивиди могат погрешно да допускат, че другите хора са носители на еквивалентно на тяхното разбиране или познание.“
Ето с това се сблъсква всеки рано или късно. Много вярвам в това, че ако си наистина добър, хората ще те забележат и оценят. Не понасям хора с посредствени възможности, които се самовеличаят и се вземат на сериозно. В същото време много харесвам скромните гении. Те печелят искрената ми симпатия и възхищение.
Всеки има правото да се смята за каквото си иска. А аз имам правото да се присмивам на това. Всеки току закупил си приличен фотоапарат гордо лепва под безфокусните си, отснети на автоматичен режим и посредствени снимки, красиво лого „ЕДИКОЙСИ ФОТОГРАФ“. Чекай малко, брат’чет! Почети малко, поупражнявай се, виж как снимат професионалистите, пък тогава, щом ти стиска, ми говори за „фотОграфи“ и авторство по смисъла на ЗАСП! Имам лого, но не смятам, че съм узрял още за „Matev photography”. Просто ясно виждам какво правят истински добрите фотографи и какво умея аз на този етап.
Тъжното е, че попадам на доста снимки на добре продали се, но недоучили фотографи с доста съмнително качество. Но чалгата е във всички изкуства. Тя е шумна, евтина и първосигнална. Не обичам чалгата! Вярвам, че всеки творец носи отговорност към публиката си и трябва да я кара да еволюира, а не да я води към деградация.
Твоята половинка не ревнува ли, когато снимаш други жени?
Определено не. Тя е до мен като гримьор, вдъхновител и критик. Често тя ги избира дори. Бивш професионален модел е, настоящ професионален гримьор и също запален фотограф. Колко мъжки род използвах в това изречение, определяйки това нежно същество! Вероятно защото е мъжко момиче…
Щастлив мъж съм. Мога да вървя с жена си по улицата, да й посоча минаваща дама, споделяйки колко е красива. И вместо шамар, получавам мъдро съгласие. Тя просто знае, че няма конкуренция в моето сърце.
Понякога се шегуваме, че отстрани звучим като активни суингъри, но всъщност истината е, че търсим красотата и ѝ се радваме.
Необходимо ли е да имаш скъп апарат, за да си добър фотограф?
Не. Имам прекрасни снимки, направени с телефон. Техниката улеснява процеса и подобрява качеството на изображението, но не дава идеи, познания и вдъхновение.
Ако флиртът с обектива е новото ти хоби, какво ще е следващото?
Ще цитирам певеца Миро (също запален фотолюбител). Говорихме си на тема фотография и таланти и той ми сподели нещо много ценно. „Щом имаш един талант, със сигурност притежаваш още няколко, за които не подозираш…“ Така че засега ще „крада“ красота от света… А утре, като се събудя… знам ли…
Авторските права на фотографиите принадлежат на Иван Матев
