Всички ние приемаме безусловно, че всяка демократична държава се крепи на трите независими власти: законодателна, съдебна и изпълнителна. Логиката би следвало да е такава: законодателната власт кове законите, изпълнителната ги прилага на практика, а съдебната следи за реда.
Действайки независимо една от друга, те формират и поддържат справедливия ред в обществото, гарантират спазването на правата и свободата на личността. Разделението им дава възможност за разпределение на основните функции и заедно с това ненамеса в други, както и смесване на функции.
Това може да доведе понякога и до противопоставяне. Възможни са и случаи понякога на неадекватна интерпретация, превишаване на права и т.н. Но тази представа не само не е пълна, но и не отговаря на истината. Или по- скоро се отнася за представителната или така наречена външната власт.
Не е нужно човек да притежава задълбочени познания, за да разбере, че представителите на тези избрани от народа власти нямат нито волята, нито желанието да се съобразяват с предизборните си програми и обещания, камо ли с народа, който им е делегирал правата да го управлява според основния закон, Конституцията.
Защо се получава така? Причината за това е, че властите в така наречените демократични държави не са три, а пет. Освен изброените три съществуват още две: идеологическа и концептуална.
След рухването на комунизма някак много бързо забравихме за идеологията, а точно тя диктува на партийните членове кое е правилно и кое не е, тя управлява постъпките и действията им, тя е техния морал. Партията, която е на власт прокарва собствената си политика, съобразно идеологията, която изповядва, тъй като е в мнозинство, а когато не е – разчита на партньори, които да я подкрепят в замяна на достъп до властови механизми и ресурс.
По този начин управляващата политическа сила назначава начело на „независимите“ власти собствени кадри, които няма как да бъдат институционално независими в своите действия. Нарушава се основния принцип, гарантиращ демократичните устои на обществото. Тези практики са характерни за всички съвременни модерни демокрации.
Колкото до концептуалната власт тук нещата са далеч по-прости и ясни и винаги са били такива. От философско историко-социална гледна точка концепциите, които пораждат идеологиите са две. Първата предполага зачитането на правата и свободите на хората и не допуска експлоатирането им от други себеподобни.
Властта произтича от народа и е в полза на народа, като се спазват вечните общочовешки и природни закони. Звучи идеалистично, но именно към това се стреми човешката цивилизация, макар и с променлив успех.
Втората концепция допуска под различна форма било то на идеологическа, историческа, религиозна и някаква друга основа експлоатацията на едни хора от други. Това се случва с цената на огромно количество човешки жертви, затриване на етноси и култури.
Теория на конспирацията
Именно тези две скрити власти – идеологическа и концептуална, се нуждаят от „теория на конспирацията“ като механизъм, чрез който да бъдат прикрити. Обикновените граждани предполагат, че конспирациите са дело на хора, с които системата се бори, а всъщност са част от нея, но те не показват по медиите.
Така е удобно и безопасно, ако когато „управляващите“ публични личности станат неудобни вследствие на засилващо се недоволство в обществото, просто биват подменяни с нови такива. Социалното напрежение отшумява, а държавата продължава устойчиво да съществува, гарантирайки правата и свободата на гражданите си чрез трите независими власти: законодателна, изпълнителна и съдебна.
