Както всяка среща с красиво момиче и тази започва с лек и лежерен разговор за шопинга и красотата. Защото трудно е още в началото да се влезе надълбоко в душата и да се извадят оттам силата и демоните. А Дани има и от двете.
За силата да не плачеш в безизходица, за демона на смъртта, за конкуренцията в отбора, за женското приятелство и любовта – красивото лице на българския национален баскетбол, Дани Петева пред © Хулиганката.
Дани, зная, че е нетипично за разговор жена-жена, но не мога да не те попитам какви са твоите мерки?
(смее се) Аз съм 1,80 м, а килограмите ми варират. Извън сезона са около 66 кг, а по време на сезона са около 72, но качвам изцяло мускулна маса.
Как ти завиждам! Само едно не ми е ясно. С такива данни, защо си спортистка, а не манекенка?
В интерес на истината съм пробвала, но явно не е било за мен. Всъщност моята майка преди време е била манекенка. Тя е и бивша лекоатлетка. Казва се Мариета Петкова. По принцип съм от спортно семейство. Баща ми е троен скачач, но аз избрах колективен спорт и се радвам, че имам спортния дух заложен в себе си.
Как ще насочиш едно малко момиченце към спорта, а не към подиума?
Това е много интересен въпрос. Смятам, че в основата насърчаването на децата са родителите. Нека те да мислят не само за развитието на тялото, но и за психиката. А спортът дава точно това. Той хармонизира тялото и укрепва психиката. И нека родителите насърчават детето да избере правилния спорт! Малчуганите трябва да изберат това, което им е на сърце. Защото родителите може да бленуват малкият им да е новият Григор Димитров, но първо – не всеки го може и второ – не всеки го иска.
Казват, че спортът взима много. Аз не съм съгласна. Спортът преди всичко дава много. Пътуванията, контактите, състезанията: те изграждат личността и обогатяват душата. Аз например, когато стана сутрин, няма значение дали нещо ме боли, дали съм в настроение, дали ми е тъжно или трудно… Трябва да го превъзмогна и да продължа. Така се калява характер.
Дани, всъщност този разговор е по време на много тежък период в твоя живот. В момента твоята майка е в болница в Турция, за да разбият с лазер метастази в главата ѝ… Вие се борите с рак на гърдата и аз съм сигурна, че ще сте победители… Но как успяваш да се запазиш така лъчезарна и спокойна?
Знаеш ли… В крайна сметка никъде няма лесно! Всеки има своята съдба и своето бреме… Пробвала съм да плача – не помага. Трябва да се вземаш в ръце, да приемаш нещата, да дадеш най-доброто от себе си и… с търпение и вяра ще се получи. Това е ключът към всичко. Търпение и вяра.
Приемаш го философски.
Да. Може да прозвучи смешно, но някой път просто се обръщам към себе си и си казвам: „Браво, Дани, доволна съм от теб.“
Вашата битка е много дълга.
Майка се бори вече седма година. Определено е изтощително, защото всеки път излиза все нещо ново и ново, което трябва да лекуваме. Но ние се борим като в спорта. Постоянно й казвам: Тактиката е като в баскетбола: Мачът е 40 минути, но понякога има продължения. Важното е да издържим до края.
Говориш смело за това. Сякаш не си суеверна.
Глупаво разбиране е да мълчим за лошите неща, да не би съседите да ги разберат, да не шушукат, че си болен, да не говорят хората… Грешно е. За рака трябва да се говори, всички да го чуят и да вземат мерки. Всяка секунда е важна за тази болест! Моята майка беше в четвърти, в последен стадий и оцеля. Ние си имаме една игра с нея. Аз ѝ казвам: „Представи си, че тялото ти е хотел и метастазите са гости в него. Гости, гости, но все някога трябва да си ходят. Всеки ден ще ги молиш, една по една да си ходят. Не може на да хотел цял живот“. (усмихва се).
Ти сякаш си по-мъдрата в семейството.
Не е така, но аз съм калила характера си. Играх три години в чужбина и това много ми помогна да се науча на самостоятелност. На 21 години подписах с отбор на остров Ибиза и всички тук си мислеха, че отивам на голям купон. Но не беше така. Имах един треньор, който постоянно изискваше много от мен. И отлично да се справя, той пак не беше доволен. Каквото и да правя, не ми се усмихваше. Чувах, че споделя с другите, че е доволен, но на мен не ми го казваше. Като свърши сезонът, исках да се махна, защото вече не понасях неговото отношение. И нали знаете, че в спорта преди някой да сключи договор със спортиста, се консултира с предишния му треньор. Тогава, неочаквано, този човек каза само хубави неща за мен, което ми отвори много врати.
Имах и друг много тежък момент. Бях на турнир в Румъния с клубен отбор и мама се обади по телефона и ми каза: „Не искам да те тревожа, но утре ми правят операция, ще ми махат гърдата.“ Аз знаех, че има проблем, ала не знаех, че е толкова сериозно. Веднага исках да тръгна при нея, но треньорът ми каза: „Моето момиче, тук си на състезание и трябва да изиграеш мача“. Е, изиграх го. И пътувах цяла нощ, защото на другия ден в пет часа трябваше отново да съм на тренировка в Румъния.
Това ли беше първият ти голям шок от срещата с рака?
Никога няма да забравя този момент. Стигнах в България след операцията. Влязох в стаята и я видях – слаба, изтощена, цялата в кръв след интервенцията. Но в този момент сложих маската и ѝ казах колко е красива… Това е моята майка… А вътрешно ми се късаше всичко. Не позволих и на роднините ми да плачат пред нея. Пред мама трябваше да сме силни и да ѝ предадем от нашия кураж. След това излязох от болницата, пътувах и се върнах точно на време за тренировката.
Струва ми се, че толкова си свикнала да разчиташ само на себе си, че и за момент не се отпускаш.
Това е факт. Сега чета една книга. Тя е като библия за жените – „Бягащата с вълци“. В нея се разказва, че жените сме силни, но трябва да отстъпваме, защото мъжете не може да изпълняват функцията, за която са родени. Сега е модерно становището, че няма истински мъже. Не, има! Просто ние, жените, трябва да ги насърчаваме и да им показваме как да бъдат истински мъже. Точно за това според мен трябва да се създават хубави семейства и деца направени с отговорност. Аз съм израснала без един родител. Баща ми на две годинки ме е изоставил и не се е интересувал от мен. Не ме разбирай погрешно, не хленча. Отгледана съм от мама, без да ми липсва нищо и не обвинявам никого за това. Щастлива съм, че съм превъзмогнала нещата, които ме тормозеха. Потърсих специалист, с когото разговарях и си отговорих на много въпроси.
Говорила си с психолог за случая с баща ти, така ли?
Да. Психологът ми каза, че наистина съм имала нужда от бащина подкрепа, но и ме попита дали го презирам. Отговорих ѝ отрицателно, ала съм сигурна, че искам моето бъдещо семейство да е пълно.
Зная, че в момента си влюбена и изживяваш една много романтична любов, макар и от разстояние. Той е в София, ти пътуваш. Не е ли трудно?
Аз още със започването на връзката сложих нещата на масата и му казах,че наистина пътувам много, но нищо не е в състояние промени чувствата ни, ако си имаме доверие. Смятам, че всичко става с поддържане на огъня по между ни и се старая да го правя. Когато чувствам нещо, го казвам, защото от майка ми съм разбрала, че ако не кажеш нещо сега, утре може да е късно. Радвам се, че съм намерила човек, който ме разбира и не е повърхностен. Забавното е, че в началото му казах, че съм безработна, тъй като повечето хора, когато разберат, че съм национал, отношението им към мен се променя и не е откровено. Всъщност го държах в заблуда до тогава, докато не разбрах, че нещата между нас са сериозни.
Дани, а след като сте толкова много момичета в отбора как хем сте приятелки, хем сте конкуренция, а и трябва да побеждавате заедно?
Аз играя в националния отбор и в клубния отбор на Монтана 2003. Ние сме дванадесет момичета, с дванадесет различни характера и всяка си иска нейното. Но всяка така е подбрана в отбора, че да е на точното си място. Има лидери, има опитни и мъдри, има и такива, които правят компромиси. Аз съм в такава възраст, в която мога да давам опит, но и да насърчавам. А щом 12 момичета искат една победа – нищо не може да ги спре! Мен поне със сигурност нищо не може да ме спре.
