Още преди старта на „Фермер търси жена“ водещата Диди Тодорова предупреждава кандидат-съпругите: “Няма да успеете в риалитито, ако желанието ви е само да се показвате по телевизията. Зная, че някои момичета са готови на всичко, за да станат популярни, но в това предаване трябва не само да позират, а да приемат нов живот, много по- различен от градския. Трябва да уловят невероятния шанс да погледнат живота от друга страна.“
Самата Диди открива другата страна на битието при многобройните си пътешествия из целия свят. Преди да бъде избрана на кастинга за „фермерското реалити“, Диди е познато лице от екрана на Нова ТВ.
Тя е двигател на така наречената емигрантска рубрика в „На кафе“ и всяка седмица подготвя различни емигрантски истории, а преди вълнуващите ѝ пътешествия вълнува младите зрители като водеща в ТВ и радио The Voice. Но повод за срещата с © Хулиганката става, естествено, „Фермер търси жена“.
Как започна твоята фермерска авантюра?
Беше обявен кастинг за водеща на „Фермер търси жена“ и продуцентите на предаването ме поканиха. Трябваше да науча накратко един анонс от сценария и съответно да го изиграя пред камерата. Част от задачите беше разговор с мним фермер и трябваше да го проведа все едно сме в ефир. След две седмици ми се обадиха и казаха, че са се спрели на мен и така се започна.
Но все пак темата за козите, кравите, окосената трева и ставането в ранни зори не е ли много далечна за едно 28- годишно градско момиче?
Да ти призная, аз съм наясно с някои тънкости на селското битие, защото имах страхотни летни ваканции, прекарани в зелен разкош при баба ми от Своге. Помагах ѝ с работата, с животните… Е, понякога ме караха да вадя картофи, това не ми беше любимо, но какво да се прави (смее се). Знаете ли, хората на село са съвсем различни: стават рано, вършат работата си и това ги зарежда за целия ден… Радвам се, че ще стана част от този проект. Обичам да съм част от природата.
Преди това си се занимавала с нещо съвсем различно. Телевизия, музика – пълен мейнстрийм…
С телевизия се занимавам от 18-годишна. Бях на кастинг за Сити ТВ, когато телевизията тъкмо започваше да излъчва. Около 500 души се явиха на кастинг тогава, но на финала останахме аз и още едно момиче, които бяхме и първите водещи на телевизия Сити. Три месеца след това телевизията направи голям концерт на площад „Батенберг“ с много чуждестранни изпълнители и ние трябваше да сме водещи. Това беше голям шок! Velvet, Дензъл, Араш, Ищар, Silver, September, Benassi Bros… Около 50 хиляди души тогава бяха на площада. Това беше бойното ми кръщене в ефира.
След музикалните телевизии зрителите те видяха като пътуващото момиче с интересните срещи с емигранти в „На кафе“. Честно да ти кажа, малко ти завиждах – хем пътуваш, хем се срещаш с готини хора, хем те дават по телевизията. Пълен джакпот!
Винаги съм имала голяма страст към пътуванията и си мечтаех за подобно предаване като в „На кафе“. Всичко стана, когато напуснах The Voice, защото усещах, че в живота ми е назрял моментът за нещо по-сериозно и реших да отида в Кан. Подадох си документи за акредитация, но нямах телевизия, която да застане зад мен. Тогава предложих на „На кафе“, които откликнаха с идеята да ме включват всеки ден на живо. Беше интересно, защото пътувах с автобус до Кан… С автобус, пълен с роми, отиващи да работят в Италия. Сега се чудя как стигнахме нормално. Ако знаете по границата какви неща се случват, каква корупция е! На всяка граница ни искаха подкупи. В един момент шофьорът дойде и раздаде по стек цигари на всеки от нас. Помислих дали да не кажа нещо, но бях сама сред автобус с непознати и един агресивен шофьор.
Хубаво е все пак, че си стигнала невредима в Кан…
А там видях изкуствената страна на Холивуд. На червения килим, когато се разхождат големи, красиви звезди от ранга на Айшвария Рай Бачан, виждаш как е буквално те са като парче месо за фотографите. Журналистите крещят с всичка сила към нея: обърни се, веднага! Направо я разкъсват! И съответно тя слуша, защото иска да е корица на списание.
В Кан имаше странни неща: видях как стовариха лъскави коли от един автовоз само и само за да се създаде луксозен облик на града. А вечерно време някакви момичета, които очакват Брат Пит да ги хареса и може би да станат новата Анджелина Джоли, се разхождат уморени, събути, след като по цял ден са били на високите си токчета в старанието да бъдат забелязани. Видях един друг свят извън блясъка.
Но все пак не се ли срещна с истински знаменитости в Кан?
Взех интервю с Кристин Скот Томас („Английският пациент“). Тя беше единствената от всички, която се съгласи да даде интервю, без да иска пари. Всички искат поне 2 хиляди евро, но това е да си звезда. Интервюирах режисьора на „Само Бог прощава“ Николас Виндинг Рефн. Но имах и други срещи от звезден вид. Бяхме в градчето, където е сниман „От мошеник нагоре“, и случайно там видях една жена, облечена супер неглиже, с анцунг, с неоправена коса, без грим. Не знам как я познах, но това беше Ума Търман. Не я заговорих, защото тя очевидно се стремеше никой да не я познае.
Предполагам много интересни неща са ти се случили и по време на твоите пътешествия в „На кафе“.
О, да! Първата ми дестинация беше Кипър и там снимахме певицата Петра, която ни посрещна страхотно. Нямах представа, че кипърците са такива. Приготви ни сувла – на една голяма маса се слага огромен шиш с месо и такова чудо досега не бях яла. В Рим снимахме актрисата Елжана Попова, която е прекрасна. Много впечатляваща за мен беше историята на дизайнера Иван Донев. Той е българин, който заминава за Италия и в началото е живял в манастир, без никаква финансова подкрепа. Всеки ден вървял пеша до заведение, в което си изкарва прехраната като общ работник, а впоследствие отива да учи в най-престижната академия за висша мода в Рим.
Може ли да се открие българин във всяко кътче на света?
Убедена съм. Ние явно умеем да се приспособяваме към чуждите култури и начин на живот. В Токио например беше най-интересното ни пътуване, защото там хората имат най-различно отношение към всекидневието. Интровертни са, прикриват чувствата си и никога не може да разбереш какво мислят. Там се срещнахме с една българка, която е направила ателие, в което учи японките да шият шевици. А те са страстно запалени по българската култура, изкуството и музиката. Толкова далеч от България срещнах нация, която е впечатлена от България. Навсякъде имаше българско кисело мляко. Всъщност японците много харесват две неща: киселото мляко и Котоошу. Имах и други интересни срещи там. Запознах се с Широ Ишизака – японец, женен за българка. За съжаление тя умира, но той продължава да се занимава с групата по народни танци, създадена от нея. Бяхме на тяхна репетиция и видях зала, пълна с японки, някои над 80-годишни, които танцуваха с такава страст и с такава емоция… Пробвах с тях, изморих се – те са като машини! Беше невероятно! Попитах Широ какво толкова харесва в българите, а той ми каза: „Ние, японците, никога не си показваме чувствата. Дори танците ни са едни такива нежни и плавни… Докато вие, българите, тропвате по масата, ядете шумно, смеете се, заповядвате… Вие сте истински хора!“
Направо се трогнах от твоите думи. Но всяко пътешествие ли е било толкова приятно?
По принцип на пътешествията сме само аз и операторът и ако ни се случи нещо, няма на кого да разчитаме. В Австралия попаднахме по време на най-голямата буря от много години насам. Заснехме репортаж за аборигените, които протестираха за имотите си, и имахме жива връзка в ефира, в която представяха ритуал за пречистване – гори евкалиптово дърво и като вдишаш пушека, това е пречистването. След това кацнахме в Нова Зеландия, а там беше първият ми инцидент свързан с властите. В Австралия ни подариха много хубав мед – манука мед. Това е най-скъпият мед в целия свят, прави се от прашеца на чаеното дърво и има силно антибактериално действие. Сложих буркана в куфара и потеглихме с оператора Георги Найденов. Тогава съвсем изключих, че нямаш право да внасяш храна в Нова Зеландия. Това са мерки на сигурност срещу внасяне на бактерии, защото островът е изолирано място. Преди години кораб случайно докарва някаква муха и тя заразила ябълките в Нова Зеландия. Държавата вложила милиони, за да покрие щетите. А на тях земеделието и животновъдството им е важен поминък. На летището видяха, че имам буркан и го извадиха. Полицаите взеха меда и започнаха да пишат документи. В един момент дойдоха, донесоха ми уведомление, на което с големи букви пише: нарушение. Аз не можех да повярвам! Опитах да му обясня, че съм от телевизията, че снимаме за емигрантите… Той ме изслуша и каза: „Млада госпожице, ще се разминете само с 400 долара глоба. Радвайте се, защото, ако нарушението ви е било направено умишлено, ви очакват 5 години затвор и 100 хиляди долара глоба!!!“
А след толкова много приключения има ли шанс да се влюбиш в някой от фермерите (които, да си признаем, са много симпатични) и да започнеш тих, спокоен живот на село?
Определено форматът на „Фермер търси жена“ е много интересен. Но няма опасност да стана фермерска съпруга (смее се). Имам приятел до себе си, който няма общо с медийния бизнес, но е достатъчно търпелив, за да ме чака, докато пътувам.
