Наричат я „новото лице на спорта в bTV“… Определят я от: „красавицата, която гарантира рейтинг“, до: „телевизионно изкушение, популярно сред мъжката половина“.
Флорина зарязва настрана жълтините, за да сподели, че любовта ѝ не се купува, а суетата не е най-добрата ѝ приятелка. Добре де, красива е, но скандалното е, че е и умна и отдава времето си вместо на шопинг, на каузи като „Да изчистим България заедно“ и личния ѝ проект „Малко по(-)малко“.
Ако вместо журналистка беше актриса и трябваше да участваш в сериал, какъв би бил той и каква ще е твоята роля?
Със сигурност ще е вълнуващ откъм сюжет и емоции, донякъде приключенски, с много хумор, но в никакъв случай комедия – представям си се в ролята на Уотсън от „Шерлок” (с Бенедикт Къмбърбач), на Майк Рос от “Костюмари” и на Поаро от „Случаите на Поаро”.
Какво е мястото на парите в ежедневието ти? Кое би избрала – безлична работа за много пари или атрактивно занимание със символично заплащане?
След като завърших университет, започнах работа в офис, която ми гарантираше повишение на заплата на всеки 6 месеца, бонуси и други придобивки. Едва издържах половин година. Липсваше ми адреналин, динамика, приключения. Накратко – побърквах се и напуснах. Почти всеки в България знае, че журналистиката е много неблагодарна професия, да забогатееш от нея е невъзможно (е, поне за хората, които искат да не престъпват принципите си), така че с избора си да се занимавам с това, смятам, че отговарям на въпроса. Да работиш нещо, в което не намираш смисъл и те кара да се чувстваш депресиран, в дългосрочен план със сигурност ще се окаже вредно за теб, независимо от цифрата в банковата сметка. Предпочитам да работя много, на няколко места, водейки нормален, а не разточителен живот, но да правя това, което обичам.
Виждаш ли се в ролята на жена трофей? Какви са добрите или неудобните страни на такава ситуация?
Предвид ролите, които избрах за сериалите, може би вече ви е ясно, че категорично няма как да съм жена трофей. В една връзка за мен трябва да има пълна равнопоставеност, разбирателство и ако не бурна любов (защото тя при всички положения в един момент изчезва), то поне искрени чувства на взаимно уважение, приятелство и подкрепа. Не съм феминистка в никакъв случай, но вярвам, че в днешно време жената може и трябва да се стреми да бъде успешна и самостоятелна. Да, да помага на мъжа си, но не просто чистейки апартамента или гледайки децата, а по същия начин, по който той самият би помагал на нея. Нямам представа какви биха били ползите от това да си жена трофей, но когато нещо, предназначено да бъде истинско, лично, съкровено и искрено, се случва насила и на принципа „cost-benefit”, то със сигурност е обречено на крах – емоционален, личностен и принципен.
Имаш ли „план Б“ за живота си, ако от утре се наложи да се промениш изцяло?
Не. Искрено се наслаждавам на извънредните ситуации, така че и в този случай ще мисля в движение.
Защо според теб в България футболистите са толкова популярни сред момичетата, след като нямаме особени успехи в този спорт?
Явно имиджът им извън терена е по-силен, красноречив и категоричен, отколкото на игрището. Създават впечатление на „лошото” момче, което може да си позволи да прави каквото иска, на звездата, с която е „готино” да общуваш, на човека, който е над останалите. Популярността им също така е натрупвана от хората преди тях през годините, когато футболът е бил на светлинни години от моментното състояние, когато самочувствието е било с покритие и когато е било приемливо да превъзмогнеш някои по-малки проблеми в характера на играчите заради гения им на терена. Тогава може би е било престиж да се интересуваш от тях и да си в обкръжението им, защото тези момчета са постигали невероятни неща, благодарение на труда и дисциплината си. Сега също имаме таланти с голям потенциал. Проблемът е, че талантът и потенциалът не са достатъчни, за да си помислиш, че си Модрич, Меси или Роналдо и да спреш дотам с развитието си. Нужни са характер, лишения и много труд – все неща, които малцина преодоляват.
Трябва ли спортните дисциплини да се разделят на чисто мъжки и само женски?
Чисто от гледна точка на физиката ще бъде трудно и абсолютно неконкурентно жени и мъже да се състезават заедно. Колкото и да ми се иска да кажа, че не би трябвало да има ограничения, все пак не си представям мъжете в някои чисто женски спортове, както и не си представям дами в сумото например.
Един Григор Димитров пролет прави ли?
Факт е, че Григор Димитров е една от най-добрите реклами на България в световен мащаб. Независимо от колебанията в играта му на корта, самият факт, че някой може да предизвика такива ожесточени дискусии и емоции сред обществото, също означава, че човекът е постигнал много. За жалост, с „един Григор” не става. Имаме страхотни спортисти и в други спортове, разбира се. „Златните момичета”, Мирела Демирева и Ивет Лалова, Сани Жекова са само част от примерите, но като че ли масово България отстъпва с много позиции в световния спорт. А и няма какво да се лъжем – футболът, като най-великата игра, няма как да не окаже влияние. Където и да отида по света, в момента, в който чуят „България” местните казват „Ооо, България – да! Стоичков!”. Но това са героите от миналото, чиито места трябва час по-скоро да се заемат от нови звезди. Да се надяваме, че скоро те ще започнат да светят със собствена светлина, а не с отражението на тази от чуждите успехи.
Има ли кауза, на която би посветила свободното си време?
Да. Всъщност вече има такава кауза. С една от най-добрите ми приятелки – Диди, създадохме инициативата „Малко по(-)малко”. Чрез кратки видеоистории разказваме за мъничките стъпки, които всеки от нас прави в ежедневието си, за да запази околната среда по-чиста и по-приветлива. Искаме заедно малко по малко да вървим към малко по-малко замърсяване. За жалост не ни остава достатъчно време да посветим нужното на инициативата, но постепенно се надявам да постигнем ефекта, който искаме.
И понеже това интервю е за © Хулиганката, не мога да не попитам: Каква е най-голямата щуротия, която си правила в до момента? А какви лудички неща плануваш?
О, доста съм щура. Кажи ми приключение и веднага се впускам. Обичам адреналина и силните изживявания. Най-голямата щуротия, до голяма степен необмислена и глупава дори, беше да скоча със сноуборда над 2-метров скок. Нямах идея от другата страна какво ме очаква, не прецених много и скоростта, опит също ми липсваше. Приземих се… добре, де, пребих се, в средата на препятствието. Там обаче нямаше сняг, а кал и един голям камък. Паднах ужасно и ако нямах каска, едва ли сега щяхме да си говорим. Оттогава съм доста по-внимателна и не предприемам чак толкова рискови ходове. Тази година обаче планирам да мина през същия скок, но когато има повече сняг и с премерена скорост.
