Тя е от онези момичета, които искаш за най-добра приятелка и от онези писателки, чиито книги се препоръчват на най-близките хора. Въпреки приказното си име Ивинела Самуилова не е разказвач на романтични истории, исторически романи или фентъзи поредици.
Със своите книги тя вдъхва онази искрица светлина, която може да усмихне един ден или (още по-добре) да превърне живота в чудо! Автор е на книгите „Гатанки от небето“, „Къде отиваш, пътнико“, „Жената, която търсеше любовта“, „Ако животът не е чудо“, „Животът може да е чудо“, но освен това работи в атрактивна колаборация с психолога Алексей Бъчев. Още за Ивинела – в нейния разговор с © Хулиганката.
Писател, преводач, богослов, журналист, „фейка“… Коя от всички е Ивинела Самуилова?
Аз съм просто жена, която е благодарна на Бог за всичко, което е получила, и се опитва да дава най-доброто от себе си по своя си начин.
„Животът може да е чудо“ ми беше препоръчана от моя много добра приятелка… На нея ѝ е препоръчана от приятелка, а тя научила за книгата от своя приятелка… С какво си обясняваш феномена „предай нататък“ във време, в което жените или нямат време за четене, или нямат желание да го правят, а да не говорим, че въобще не вярват в чудеса?
Има един дълбок жизнен инстинкт у всеки от нас – нарича се надежда и означава, че колкото и да няма време човек или колкото и да не вярва в „чудеса”, той всъщност постоянно се уповава на тях. Т.е. надява се, че ще продължи да бъде жив и здрав още дълго, прави планове за живота си, мечтае, създава деца… Така, осъзнато или не, всеки от нас всекидневно изповядва вярата си, че живеенето си струва, и затова трябва да намери начин този живот да му носи повече радост и удовлетворение, да има повече смисъл.
Подходът на Алексей предлага именно такива методи да се приближим до този начин на живот, като при това тези методи са много практични, лесно приложими, непретенциозни и забавни. Подходът също много добре кореспондира именно с това автентично усещане вътре в нас, което държи на „вълшебната” нагласа – тази вяра, за която споменах, че животът е чудо и че единственият начин за живеене е именно „чудесно”.
Всеки, говорил с Алексей Бъчев, има своя лична и съкровена история за срещата си с него. Как се случи вашето запознанство?
Случайно! Позната ме заведе на негов курс, предназначен за студенти по психология. Моята история за срещата ми с Алексей е всъщност станалата емблематична история със синьото сиренце, с която започва романът ми „Животът може да е чудо”. При това тази история е истинска. В смисъл, аз наистина споделих с Алексей, че съм поизгубила посоката и той наистина, вместо да ми прави анализи, най-неочаквано ме попита какво обичам да ям най-много. И когато аз, незнайно защо, казах „синьо сирене”, той наистина ми предложи да направя това „откачено” нещо – да си отрежа едно мъничко парче сиренце, да го сложа в най-голямата чиния, която имам вкъщи, и да си го изям с кеф, с най-голямата налична вилица.
Разбира се, синьото сирене само по себе си не е магическо и не то е причината да преоткрия посоката си, да се върна на моя си път и да напиша пет книги. Тази абсурдна задача успя да ме накара да престана да вземам насериозно проблем, който всъщност не съществува, като ми помогна да пренастроя нагласата си и да се срещна със себе си – с онази автентична моя същност, която много добре знае какво я прави щастлива, какво я кара да скача сутрин от леглото и на която не са й нужни теории, анализи, терапии и инсайти, за да започне да изразява себе си по най-добрия начин и да се радва на живота.
Мислиш ли, че има универсална рецепта, която наистина може да превърне всекидневието в чудо?
Всъщност – да. Става въпрос именно за това да успеем да отмахнем тази ригидна сериозна нагласа за живеене. Не говоря за сериозността като настроение (въпреки че и това е включено), а като заблуждението, че ние сме мярката, критерият и центърът на вселената. Възгордяването, за което говори Библията, Алексей нарича „смаляване”, а богословието – „смиряване” отказа от гордостта. „Кеносис” и „метаноя” едновременно – това са гръцките понятия, с които богословите изразяват идеите за изпразването от претенциите на егото, за тотална промяна на нагласата и обновление на ума.
Препоръчай три лесни трика, за да премине един ден в щастие?
Е, защо само един ден? Нека целият живот да премине в радост. Това, което ще предложа, не са трикове, а по-скоро принципи, които на мен ми помагат да живеят с мир и в радост. Много внимавам да не изпадна в самосъжаление, защото това със сигурност означава, че съм станала много важна и егото ме е повело за носа. Старая се също да живея със здравомислие и с „несъмнено съмнение” – това съм го обяснила подробно в „Гатанки от небето”. Накратко означава да не вярвам в себе си сто процента, а да имам доверието и смирението да поверя това, с което не мога да се справя, в ръцете на Бог. И още един принцип, може би най-важният – да пазя удивлението си от живота, нагласата за живота като чудесна възможност, благодарността за тази възможност, която да изразявам чрез упорството ми да правя най-доброто, на което съм способна.
След толкова много срещи, описани случаи и разговори, има ли история, която най-силно те е впечатлила (удивила) и искаш да я споделиш?
Много удивителни истории се натрупаха през тези четири години от излизането на „Животът може да е чудо”. Невероятно е какво може да се случи, когато човек успее да се измъкне от „храсталака”, както го нарича Алексей – онези матрични модели, които определят кое е възможно и невъзможно, реално и нереално. Не искам да разказвам конкретни случаи, за да не се подведе някой да си мисли, че предлагаме някаква рецепта или поредния алгоритъм-панацея за справяне с проблемите в живота. В основата на всички тези истории винаги стои едно и също – някой е успял да възстанови връзката със себе си и с цялото, да преоткрие „вълшебната” нагласа за живеене, според която не страданията и проблемите, а чудото и радостта са норма на живота.
Какво казваш на скептиците, на тези, които, чувайки за методите на Бъчев или срещайки се с твоите книги, махат ръка в стил „невъзможно е“?
Нищо не мога да кажа на такива хора. То е въпрос на нагласа, която сами трябва да изберем. Тези хора трябва сами да стигнат до това да се усъмнят дали моделът, който са избрали за живота си, наистина ги устройва и ги прави щастливи. Както казва Алексей, на някои хора и жива вода да им дадеш, те пак ще намерят начин да се отровят.
Лично аз първо те срещнах като писател, а после те открих и като преводач на невероятната Мамен Санчес. В първия случай се забавлявах с преживяванията на героинята ти – Ади, а във втория… Наистина се възхитих на майсторството, с което успяваш да предадеш нюансите в „Щастието е чаша чай с теб“ и „С вкус на прясна лимонада“. Разкажи ни малко повече за работата ти по тези книги, за твоите лични усещания и мисли, докато превеждаш едно от явленията на съвременната литература, каквато е Санчес.
Мамен Санчес наистина има интересен стил, богат език и умее да създава истории, а аз като преводач на нейните романи, се постарах да предам всичко това по най-добрия начин и много се радвам, че спомогнах тя да бъде разпозната и оценена като автор. Беше ми много приятно да работя върху книгите й, тъй като през цялото време имах усещане за близост в светоусещането ни като цяло, във възприемането на стойностното и особено на комичното. И безспорно, да превеждам нейните книги за мен беше чудесен опит, голямо предизвикателство и страхотно упражнение – те са трудни, понеже тя, бидейки интелигентен и образован човек, има много образен и много богат език.
Знам, че е патетично, но ако разговорът ни трябва да завърши с молитва, какви ще са думите в нея?
Отвори ми очите, Господи, да виждам живота в истинска, а не в лъжлива светлина. Очисти сърцето ми, за да живея по-автентично, и докато вървя по своя земен път, помогни ми да чувам не измамните крясъци на света, а онова, което Ти шепнеш в сърцето ми. Амин!
