Мила Иванова събира живота в хартиена лодка

Мила Иванова е от онези дами, които изпълват смисъла на думата със съдържание. Нежна, ефирна, спокойна, с неприкрито любопитство към живота и всичко, което предлага…

Не е трудно да искаш да бъдеш като нея: съблазнителна външност, успешна кариера, снимки в социалните мрежи, които не страдат от липса на „лайкове“, създател на един от най-вълнуващите блогове – „Солунска 16“, главен редактор на сайта mila.bg, автор на книгата „Хартиена лодка в открито море“, която препоръчвам, ако все още не сте изгубили усещането си за чувствена литература…

Мила е може би още много неща, които няма пространство да изброим, но които бушуват в крехкото ѝ тяло и. Те се разкриват пред специални хора, в специални моменти… Част от тях Мила сподели и за © Хулиганката.

Мила, всеки, който те познава, остава поразен от приликата между името ти и усещането, което излъчваш. Как успяваш винаги да си толкова мила, уравновесена, хармонична , очарователна…

Благодаря ти, Цвети, за милото описание! Ще ти призная, че често са ми казвали как името ми отговаря на мен самата. Вместо да се радвам, че оставям такова усещане, аз по-скоро се смущавам. Милите хора не са най-защитените. Другите изпитват желание да покровителстват милите, добрички хора, като например ги даряват с непоискани съвети и понякога настоятелни напътствия как „трябва“ да бъде, накъде „трябва“ да вървят, какво „трябва“ да чувстват.

А пък аз съм емоционална, да, но не съм толкова крехка, че да имам нужда някой да ме дърпа и насочва. Ти питаш как успявам да съм винаги толкова мила и хармонична… ами не успявам. Към другите съм мила, защото вярвам, че каквото даваме, това и ще получим. Дори когато някой ме обиди, последното, което чува от мен, е „Бъди щастлив! Бъди щастлив, защото явно в момента нещо ти липсва“. Но към себе си не съм мила винаги, нито съм уравновесена.

Към себе си насочвам толкова нечестни съмнения, товаря се с толкова ненужни страхове, че съм длъжник на това мило момиче (усмихва се). Когато обичам, давам като обезумяла и забравям за себе си. Изтривам се от съзнанието си. От това, разбира се, не печели никой. Та така, имам още работа и още поне една книга да напиша, преди да мога да отговоря на въпроса ти как така винаги съм мила и изпълнена с хармония…

Поводът да разговаряме е книгата ти „Хартиена лодка в открито море“, събрала съкровени текстове. В какви ръце искаш да попадне? Как си представяш перфектния читател?

Всеки читател, който разтвори страниците ти с широко отворени сетива за думите, е перфектен читател. Наскоро попаднах на това как препоръчват моята книга в една голяма група за четене във facebook и отдолу коментар беше оставила една жена, която не е чувала за моята книга, но пък имаше мнение: „О, ама тази книга сигурно е като…. еди коя си книга“. Чудя се как отглеждат любопитството си такива хора, които оценяват, преди да познават. Ами те знаят всичко, ясно им е, нямат нужда да отворят нова книга, да посетят нова постановка. Ужасна съдба е това да знаеш всичко. Плюя си в пазва да не ми се случи никога!

Шегата настрана, аз обичам читателите и обичам да ги откривам сред неочаквани хора. Например наскоро, посред бизнес среща, един мъж, когото виждах за първи път, ме попита нещо за моя блог „Солунска 16“. Очевидно го следеше от години, а после дойде и на премиерата на книгата. Ето такива изненади са приятни, иначе всички читатели си обичам.

Обратната връзка е безценна. Неслучайно не използвам думата „критика“. Не защото критиката не ме вълнува, напротив. Но обратната връзка е как е резонирал текстът ми у друг човек. Как е протекла срещата ни между тези страници. Дали моята разголеност в думите го е накарала да се почувства по-малко сам. Дали му е дала подслон, дали е била надежда. Тези фини докосвания ме вълнуват и те са онова, което ме кара да продължавам да пиша.

Има ли история, която не намери място между страниците – толкова лична, че не искаш да я споделиш? Може би лек срам те е спрял да я публикуваш или просто смяташ, че няма да е интересна?

Купища истории не са важни, за да бъдат разказани. Тази книга не е личният ми дневник, нито тефтерът ми с рецепти. Тя е именно срещата между нас – между мен и теб, между мен и другите читатели. Срещата, която трябва да е важна и за двете ни. Срещата, на която аз ще дам своите думи, но не защото мога да ги подредя красиво, а защото по начина, по който ги подредя, ще означават нещо и за теб. Внимавам да не пиша за неща, които имат значение само за мен, които дават само на мен.

А има и истории, които е трудно да бъдат разказани, защото са се случили на върха на думата и не са я довършили. Те са подали носа си между дъха ти и нечие тихо желание. Те са недоносени любови, непозволени желания или незначителни урагани. Не е нужно да можеш да разкажеш всяка една история. По-важно е да не пропуснеш да я изживееш. Дори да трае няколко секунди…

А как започна всичко – това с журналистиката, „Солунска 16“, книгата….

Всичко започна със заявлението ми към г-жа Джалева, учителката ни по литература в Немската: „Госпожо, аз ще уча икономика!“ Тя: „Какво ще учиш?! Не ти говоря оттук нататък, Мила!… И да знаеш, че каквото и да учиш, един ден ти ще пишеш!“ Беше неизбежно. Завърших МИО, но нямам и един ден стаж като икономист. Пиша от втори курс, а журналистиката ме намери случайно. От няколко години съм главен редактор на сайта mila.bg и тук плавам в свои води.

А „Солунска 16“ започна като място, на което да си прибирам разхвърляните листа и емоции. Невероятно е, че този блог се напълни с толкова хора, с които ми е уютно да битувам на един адрес. Все казвам, че „Хартиена лодка в открито море“ е нашата книга, защото в нея събрахме историите си от последните 10 години. Как знам, че моите истории са историите на другите хора, които четат блога ли? Всеки път, щом публикувам нов текст, получавам по няколко писма от различни хора от различни краища на света. И винаги, всеки път те ми казват едно и също: „Ти написа душата ми.“

За теб коя е основната подправка на живота?

Намалила съм драстично подправките, откакто разбрах, че те скриват вкуса на основния продукт в ястието. Е, това е в случай, че основният продукт е сочен и вкусен. Вкусът от живота е толкова различен за всекиго. Аз го обичам чист. В голяма, бяла чиния. Да ухае на топлина. Да има още няколко вилици около чинията, да бъде споделена всяка хапка в нея.

Хайде да си поговорим за мъже! Ти на какъв етап си от „пътеводителя на модерните връзки“? Къде в момента е сърцето ти?

В момента сърцето ми си е у мен (усмихва се). Известно време се луташе като откачено извън мен, извън всяка норма на самосъхранение. Когато пускаш по-далеч от себе си сърцето, няма как някой да не го подритне. Но ти си си виновен, никой друг. След като приключи тази буря и открих сърцето си сред останки от фалшиви надежди, имах известни съмнения, че ще мога да го поставя отново в себе си цяло. Оставих го да се търкаля в утайката от грешките си, но мисля, че това го направи по-голямо и по-добро сърце.

Наскоро си го прибрах вкъщи. В момента пием сироп за силен имунитет и се храним със здравословни емоции. Но моето сърце е страшен хулиган. Макар още да има белези от рани по коленете, аз знам, че скоро отново ще хукне да прескача трънливите баири на своите желания и да търси еднорози в океана. Надявам се следващия път насред халите да срещне смел кораб, който няма да му позволи да потъне отново.

Съвършенството е в самотата или в това да откриеш перфектната половинка?

Съвършенството е да се чувстваш цял и благодарен за онова, което имаш. То може да е красива самота или бурна несамотност. Аз съм човек, който обича хората, и има нужда от тях. Дори когато заспивам, аз обичам в стаята някой да чете, да гледа филм или пък мен… Моето съвършенство е пълна къща. То е смях. То е споделена тишина. То е в хората, които обичам.

И понеже това интервю е за © Хулиганката: коя е най-щурата ти житейска пакост?

Може би това, че не пораснах. Ето, вчера валя в София, беше студено. Джапах из локвите с кецове и припявах на глас на уличните музиканти. Колко детство има в един дъжд само! И всеки път, щом завали, детството се явява зад ъгъла. Можеш да се свиеш, угрижен и потиснат, в шлифера си и да вземеш такси, а можеш да си представиш, че скачаш в локвите с друго непораснало дете, а времето е спряло между допира на мократа ви кожа и очите, които не се изпускат.

И вместо финал: усещане от „Солунска 16“: Наскоро една приятелка ми каза, че ѝ е мъчно, че е срещнала мъжа си чак на 40, защото ще има по-малко време с него. Какво да кажат тези, които още не са срещнали мъжа си? А тези, които са го срещнали и са го загубили на 40? Никой от нас не знае с колко време разполага. Притежатели сме единствено на настоящия миг. И веднага го губим. Наивно е да се притесняваме за времето и още по-лошо – да разчитаме на него. Времето минава през нас неусетно – не докосва, не продумва, а променя всичко…