Стаси Кара е единственото българско момиче, което се вижда на живо с тези, които ние само гледаме във филмите. Уилям Дефо ѝ се извинява, заради негова малка грешка, Джоузеф Гордън Леви проговаря на български, а Кевин Спейси ѝ казва: „Станислава, здравей“…
Малките тайни на знаменитостите или откраднати кадри от снимачната площадка, бързи интервюта на червения килим или нарочени срещи за промоция на филм – всичко това е събрано в няколко минути на телевизионния екран.
Още за светлоокото момиче, което обича да пътува, пише книги, говори на английски и испански, а любовта си поделя между мъжкарите Онур и Лазар, четете сега в © Хулиганката.
Ти разговаряш с най-популярните личности от света на киното, но сякаш твоите зрители знаят много малко за самата теб. Коя е Станислава Кара?
Завършила съм 164 испанска гимназия в София, след което заминах още като 18-годишна в Англия, за да продължа образованието си там. Бакалавър съм по „История на изкуството“ от Американския университет в Лондон. Всъщност исках да уча в Щатите. Приеха ме в New York University, което беше моята голяма мечта и в крайна сметка там можех да уча и „Кино“, но не ми дадоха стипендия. А там не се шегуват – таксата беше 38 хиляди долара на година. Затова пък в Англия ми дадоха стипендия, достатъчна, за да мога да замина и като всеки студент да работя, докато уча (усмихва се)… Но после прецених, че „История на изкуството“ е специалност, с която трудно ще си намеря работа и в крайна сметка реших, че трябва да продължа да се занимавам с култура и изкуство, но да намеря по-практическа посока. Записах магистратура „Международна журналистика“, за да разбера, че това е една много, много интересна специалност. Още докато учехме, идваха различни журналисти, военни кореспонденти. Срещнахме се с Мари Колвин, която за съжаление загина в Сирия по време на работа. С единствения журналист, интервюирал Халид Шейх Мохамед, който стоеше зад събитията от 11 септември. Разказа ни как са го вързали, как са го отвели… и това се случва седмици след убийството на Даниел Пърл в Пакистан. И когато такива хора ти разказват такива истории, ние, студентите, бяхме с широко отворени очи. След подобни срещи човек се надъхва за велики неща, но аз в крайна сметка разбрах, че военен кореспондент не е за мен. Между другото преди време имах среща със състудентите си в Лондон. Видяхме се 10 години по-късно. По-голямата част не се занимава с журналистика, явно защото не всеки успява да намери своето и в журналистиката.
А при теб как се завъртяха нещата след университета?
След като завърших започнах работа в агенция, която се занимава с икономически доклади. Моята задача се състоеше в това да пътуваме в различни държави и заедно с колегите ми да анализирам страната, в която сме. Първото ми пътуване беше в Украйна, след това Египет, Индия, Колумбия , Индонезия… Хубавото беше, че хем интервюираш много високопоставени личности, хем имаш време да опознаеш обикновените хора в една държава.
А къде най-много ти хареса?
Най-приятно ми беше в Колумбия, защото това е държавата, която най-много ме изненада. Не очаквах хората там да са толкова… прекрасни!
Но за Колумбия се говори като за много опасна държава. Ти имала ли си от онези моменти, които гледаме в криминалните филми?
Не, не съм попадала в подобни ситуации. Наистина тогава всички ми казваха, че в Колумбия е опасно, но аз реших, че трябва да се науча да следвам правилата, които обществото само е създало. Например: да не взимам такси, защото това наистина може да е опасно. Може да те отвлекат, да те оберат… Най-добре е да си наемеш кола и с нея да се движиш в столицата. Когато се пътува между градовете, най-безопасно е със самолет. Ако си с автомобил може и да ти се случи нещо по пътя. Но истината е, че в Колумбия нещата се промениха в последните години и въпреки това е хубаво да имаш едно на ум.
А кога спряха твоите работни пътешествия?
Индонезия беше последният ми проект и тогава с гаджето ми, сега мъжа ми, решихме да се върнем в София. Съпругът ми е от Истанбул, но се запознахме в Лондон.
И той нямаше проблеми да живее в София?!!!
Той дори сам искаше да дойдем тук. Истанбул е прекрасен, но огромен град и това понякога изморява. Преценихме, че в България ще ни е по- приятно и вече няколко години сме в София. Аз исках да се занимавам с телевизия и поех по този път. Бях репортер, работех и в маркетинг отделна медия, водех и сутрешен блок… Но в крайна сметка спечелих конкурс, което никога не съм предполагала, че може да ми се случи и това промени живота ми.
Говориш за Jameson first shot.
Да. Спечелих привилегията да бъда кореспондент на снимачна площадка. По принцип това е конкурс , в който се кандидатства със сценарий и продуцентската къща на Кевин Спейси избира три сценария, по които прави късометражни филми. Това се прави, за да се подпомагат талантите. Тази философия всъщност е мотото на Спейси и екипа около него. Те смятат, че когато си се качил нагоре, трябва да пуснеш асансьора обратно на долу, за да помагаш на хората. Това е реплика на Джак Лемън, който е бил ментор на Кевин Спейси едно време. Искам само да вметна, че тази година за пръв конкурсът разгръща своите мащаби и допуска участници от повече държави, вкл. и българи, за участие със сценарий. До момента се приемаха само кандидати от Русия, ЮАР и САЩ.
Всяка година в кампанията участва мега звезда. Първата година това беше Кевин Спейси , после Уилям Дефо, Ейдриан Броуди, Ума Търман, а сега е Маги Джилънхол. На всички, които кандидатствахме за кореспонденти, ни беше дадена задача да отидем на снимачната площадка на сериал и да направим репортаж. Аз посетих „Столичани в повече“ и според мен спечелих с това, което винаги се опитвам да правя: да намеря баланс в материала , да има различни герои и интересен ъгъл. Ако на мен ми е интересно, ще е интересно и на другите.
А спомняш ли си кога се запали по киното?
От много малка. Когато бях на 6 години, майка ме заведе да гледам „Лунен пътешественик“. Бях влюбена в Майкъл Джексън. (усмихва се) Това беше първият ми филм на голям екран и след това започнах да си купувам видеокасети, да записвам филми… А и проговаряйки английски, защото от малка го учех, гледах всички talk show- та. Винаги са ми били много интересни Джей Лено, Конана О‘Браян, Дейвид Летерман и това, което ме впечатляваше, е начинът, по който си говореха с холивудските величия.
Спомняш ли си първото твое интервю с тези холивудски величия?
Разбира се! Беше с Кевин Спейси! За мен той си оставя до ден днешен една от най- големите звезди. Изключителен мъж, изключителен актьор! Срещата ни беше, когато спечелих конкурса и имах право да присъствам на трите различни премиери на режисьори от Москва, Йоханесбург и Ню Йорк. Първо видях Спейси в Йоханесбург и имахме възможност на червен килим да си разменим няколко думи. Но това не го броя за интервю. Там не може да извадиш това, което искаш! (усмихва се) На червения килим той беше с poker face – знае какво да каже, знае как да се държи… Съвсем различно беше, когато се срещнахме в Москва за дългото ни интервю. То трябваше да продължи от 5 до 10 минути, а продължи цели 20! Чак след това усетих какво ми се е случило – току що бях до невероятен човек! После се срещнах с него и в Ню Йорк, когато той вече ми каза “Здравей, Станислава!“.
Е, тук вече ти завиждам! 🙂 А случвало ли ти се е да си промениш мнението за някоя звезда, след като я видиш на живо?
Всъщност не бях голям фен на Кийра Найтли, но срещайки се с нея си промених мнението. На живо е също толкова красива, колкото на екран и се държа прекрасно! Бенедикт Къмбърбач е другият, който помня в тази връзка. Аз, честно да си призная, преди да се срещна с него не разбирах цялата еуфория около неговата личност. Тогава гледах „Игра на кодове“ и го интервюирах на следващия ден, още под влиянието на филма… Първо – аз след този филм не можех да говоря, толкова много ме впечатли, а на следващия ден Бенедикт… ме довърши! Адски умен е!
При толкова много звездни срещи има ли някой, който те е помолил да не използваш казаното от него?
Да, Уилям Дефо. Той ме попита: „Ти откъде си?“ и аз казах:“ България“ и той: „А, Букурещ“… И аз си замълчах, защото реших, че не е сега моментът да му обяснявам географията. Започнахме да говорим и изведнъж той се спря и ми каза: „Извинявай, не Букурещ, а София, София… Сега ще ме помислиш за малоумен американец! Моля те, забрави това, което съм ти казал.“ (смее се) Но в крайна сметка не може нито да съдиш, нито да се сърдиш на една звезда за такова нещо.
От толкова интересни пътувания и вълнуващи срещи остава ли ти време за личен живот?
Остава ми време, макар и двамата с моя съпруг да сме много енергични хора.
Разкажи малко повече за него.
Той се казва Онур, завърши „Финанси“ в Лондон и си има собствен бизнес, много различен от това, с което аз се занимавам. За това ни е интересно да се приберем вечер и да си разказваме преживяванията през деня. Двамата много обичаме да пътуваме. Освен това си имаме и куче, което също изисква своето внимание. Немската овчарка Лазар.
Казваш ли му: „Лазаре, тръгни!“
(смее се) Да! Онур много смешно му се кара на български, макар и вече да го знае много добре. Но когато започне да му се кара на турски, Лазар знае, че нещата вече са сериозни за него.
А Онур как те нарича? Станислава не е ли малко трудно за чужденец?
Всъщност ние се наричаме Бубу, което май е международно.
Съпругът ти не те ли ревнува от професията, от пътуванията, от звездните срещи…
Не, не ме ревнува. Ние много отдавна сме заедно. От 11 години. Когато бяхме по-малки беше по-ревнив, сега сме си изградили начин на живот и той няма притеснения.
При това „свободно“ положение не се ли изкушаваш да пофлиртуваш с някой холивудец?
Не, не (смее се). През тези хора минават много журналисти и в един момент те се отегчават. Аз обичам реакцията „това е страхотен въпрос“, защото означава, че съм направила нещо, с което човекът отсреща ще те запомни. Последното ми пътуване включваше много звезди и интересни неща. Научих Джоузеф Гордън Леви малко на български; с Гилермо дел Торо си говорехме на испански, което стопи ледовете. С много, много чаровния Клайв Оуен говорихме за втория сезон на сериала „Хирургът“… С Еди Редмейн се срещах точно преди да стане голямото „уау“ около него и си говорихме си за история на изкуството. Оказа се, че той също я е завършил.
И от киното да преминем на книгите, но не като читател, а като автор.
Имам две книги „Фалшът е начин на мислене“ и „Повикът на щастливата случайност“. И двете са преведени на английски и ги подарявам на звездите, с които се срещам. (усмихва се) В повечето случаи приятно се изненадват. Първата книга я написах с идеята да не забравя за всичко, което ми се е случило, докато пътувах. А втората беше по-женска. В нея голяма част от моите приятелки бяха вдъхновение, защото всяка от нас навърши 30 години по различен начин.
Готова е черновата и на третата моя книга, която ще е документална – за срещите със звездите и с големите журналисти от началото на нашия разговор. Надявам се да успея да се справя с издаването до края на годината. Част от героите вътре са Кевин Спейси, Уилям Дефо, Никол Кидман , Аманда Сейфрид, Тим Рот, Чарлийз Терон, Бенедикт Къмбърбач, Кент Брана, Ема Томпсън… Със сигурност пропускам някого.
Ако можеше да живееш във филм кой би бил той?
Бих живяла в сериала „Приятели“, защото за мен това е едно от най-хубаво произведените неща. Класика! Пълен е с хумор, както казват англичаните, на толкова много нива. Непреходен е и не виждам как може да остарее. Всеки фен на този сериал може да се припознае в някой от героите.
Ти коя си?
(замисля се и се усмихва) Оприличавам се, уви, на Фийби. Но по-скоро и от трите имам черти на характера, които може да си открадна. Всъщност това е сериалът, който ме научи да гледам и да съм луд фен на американските поредици. Също като теб смятам, че Марк Чери е гениален, а в „Подли камериерки“ и „Отчаяните съпруги“ има такъв диалог, такъв хумор, че направо се хващаш за главата.
Коя е твоята мечтана звезда, тази, с която искаш да се срещнеш на всяка цена?
Без да се замислям веднага отговарям – Мерил Стрийп! Тя е просто… Не само като актриса и като жена е феномен. Дори само това, че вече над 30 години е с един и същ мъж говори много за нея.
