Историята е основата на нашето съществуване. Без история е немислимо нашето себеразбиране. Още Цицерон е казал: „Без история човек ще си остане дете, което никога няма да порасне”. Затова тя винаги е била обект на изучаване. Най-големите умове – философи, мислители, политици и владетели са се опитвали да разгадаят нейните закономерности. Създадени са множество теории, които по един или друг начин се опитват да обяснят процесите в хода на човешката еволюция.
Един такъв опит води до възникването на историческия материализъм, но той просъществува до 30-40 години на ХХ век. Може би по-близко до истината е историческата концепция, създадена на базата на дългогодишните трудове на западни учени. Без да вникваме в детайлите, тя описва развитието на човечеството в рамките на линията премодерн – модерн (М) – постмодерн (ПМ).
Премодерн – това е тип общество, за което е характерно, че религията и традицията е основен регулатор на социалния живот, преобладава натуралното стопанство и аграрното производство. При Модерна се появява нов тип организация на обществото – нацията, общественият живот става светски, религията се отделя от държавата (но вярата остава лично право на индивида), започва процес на индивидуализация и индустриализация. Обществото при Постмодерна се характеризира с постиндустриална икономика, динамично се развиват информационните технологии, придобиването на знания, образователната система, научните изследвания, както и високата политическа и гражданска активност. Постиндустриалният социум е известен още и като информационен.
Бумът в технологиите през 90-те години на миналия век не само промени структурата на икономиката на САЩ, но доказа тезата, че постиндустриалното общество се явява икономическата база на ПМ. Но какво следва оттук насетне? Свършва ли Историята, както смята Франсис Фукуяма? Може би идва ред на Матрицата? Съществува ли тя и кой е нейният създател? Тезата, която ще бъде изложена, може да ви се стори конспиративна, но дали е така?
Матрицата е реална и от нея се възползват представителите на няколко десетки фамилии. Това, че между тях не съществува съгласие и се намират в перманентно състояние на конкуренция, не означава, че те не са защитавали, защитават и ще продължават с всички сили да защитават Матрицата. През 70-те години на ХХ век се появяват първите действащи механизми. Затова свидетелства и книгата на Джон Перкинс „Изповедта на икономическия убиец”. След разпадането на социалистическия строй страните от лагера също бяха включени в този глобален механизъм. Този процес бе бърз и необратим, тъй като те нямаха представа за това, което ги очаква.
Много пъти в медиите се е прокрадвала информация за структурните фрагменти на Системата, но до този момент няма реализиран научен подход. Матрицата може да бъде определена като свръхсложен световен механизъм, който не само не е подлаган на изучаване, но с всички сили националните институции не допускат това да се случи. Тя има конструктивен характер, може да бъде разбрана изключително и в рамките на конструктивизма, за разлика от науката, която се занимава с изучаване на обективни предмети, процеси и явления. Дори институционализма в икономическата теория не може да обхване напълно Матрицата.
В конструктивен план тя може да бъде разгледана от няколко позиции, всяка от които е от изключителна важност: национална, наднационална – структурна, световна, житейска, икономическа, политическа, философска. Тези гледни точки по толкова различен начин описват Матрицата, че е невъзможен единен научен подход за изследването ѝ. С други думи тя е сложен, световен, структурен континиум, който съчетава в себе си наднационалните, националните и субнационалните обекти, явления и процеси, управлявайки ги и принуждавайки ги да спазват принципите ѝ.
За да придобием първоначална представа за Системата, нека се опитаме да я разгледаме от гледна точка на националния суверенитет. Матрицата на ниво национален суверенитет включва в себе си мотивационен фундамент (либералната демокрация, правата на човека, политическата толерантност), фабриката за мотивация (масовото образование, държавната идеология), мотивационните компресори (рекламите в медиите и интернет, маркетинга), мотивационната преса (традиционна наука и традиционно изкуство). Доминиращата потребителска мотивация поражда и гарантира нейното функциониране на ниво национален суверенитет.
Основната роля е на държавата, а инструмент е държавният бюджет. Доминиращата мотивация принудително преразпределя парите в държавния бюджет по такъв начин, че от перо солидарни разходи (наука, култура, образование, здравеопазване, възстановяване и развитие на инфраструктурата) те се прехвърлят в перо разходи на корпорациите (производство, товари и услуги, консултации, обществени поръчки). Чрез избирателни търгове и конкурси на привилегирована основа, парите за социални разходи се преразпределят за корпоративни нужди. Така парите за солидарни разходи в бюджета винаги не достигат – появява се социален дефицит, но това не е просто дефицит на държавния бюджет, защото пари за други разходи има.
Какво следва? Налага се спешното взимане на държавни заеми от външния кредитен пазар. Страната получава заем от международни финансови институции като Международния валутен фонд или Световната банка. Но тези пари не са предназначени за солидарните разходи на държавата. Част от тях отново се преразпределят като разходи за корпорациите и отново се усвояват. В резултат на това държавният дълг расте. Стига се до момент, в който възмутеното гражданското общество се надига и иска смяна на икономическата политика, бюджета, бързо връщане на дълга и стабилизиране на финансите.
Това е позитивен процес – гражданите излъчват политици и управленци, които поддържайки реформите оказват натиск върху държавата да изработи план за възстановяване на икономиката и бързо връщане на дълга. Но такива реформатори нямат дълъг политически живот – или се унищожават чрез компромати, или биват купени от корпорациите. Така стигаме до момента, в който Матрицата използва продажните политици и ги превръща в инструмент за постигане на целите си, така както бизнесмените бенефициенти, получаващи пари от бюджета. Като следствие държавният дълг нито намалява, нито се замразява, а продължава да расте.
При новите обстоятелства се налагат нови, по-големи и спешни заеми. Но Матрицата вече е превзела държавата и диктува своите условия. Принос за това има и създалата се вече олигархия, която зависи от монополното състояние и близостта си с властта. Доколкото произходът на парите на олигарсите е функция на сивата икономика, те не могат да бъдат публични и изведени на светло. Това паразитно срастване на бизнеса с държавата като бумеранг се връща под формата на искания за намаляване на данъците им и изнасянето на огромни финансови потоци към офшорните зони. Чрез офшорките Матрицата преразпределя парите според нуждите си, дори и чрез директно изземване, както в Кипър. Така Системата на ниво национален суверенитет с необезпечени с нищо световни пари под формата на държавни заеми, които се вливат в националните държава и пораждат постоянно растящ суверенен дълг, поема управлението на съответната страна.
Ролята на олигарсите е да бъдат концентратори на финансовите потоци, чрез които парите се източват от държавния бюджет и се пренасочват към офшорните зони, където се препират и се ползват за нуждите на Матрицата. Какво остава за суверенния народ? Остават дълговете, които ще трябва да бъдат връщани с поколения. Това обаче не касае нито олигарсите, нито политиците, нито чиновниците – чрез различни юридически хватки те са освободени, от каквато и да е отговорност. Единственият гарантиран начин да се избегне връщането на дълговете е световна война, която да ги отпише. Това от своя страна е неизбежно свързано с значителни жертви сред населението. Та възниква социалното уравнение – животът на големи маси хора срещу заличаване на дълг.
Нека разгледаме Матрицата от различни гледни точки. От житейска – олигарсите са паразити, политиците са клоуни, а чиновниците са корумпирани. От олигархическа гледна точка – политиците са външните им консултанти, чиновниците са наемници, а народът е сбирщина от неудачници. Според политиците олигарсите са им спонсори, чиновниците са им конкуренти, а народът е електорат. Но според Матрицата олигарсите са концентратори на финансовите потоци, политиците са мотивационните генератори на социалните условия в Системата, чиновниците са провайдери на суверения дълг и външното управление, а народът – потребителски ресурс. Матрицата е по-силна от всеки олигарх и от всички взети заедно, от всеки политик и цялата политическа класа. Тя функционално подчинява чиновниците на всяка национална държава и по такъв начин, че те дори не са способни да си представят мащабите ѝ.
Ролята на народите е на безмълвен ресурс, който може да се пренебрегне. Поради тази логика, когато възникне напрежение, започва процес на минимизиране на социалните програми и цялата система оказва натиск върху народа, дори се стига и до редуцирането му. Против Системата шанс има само солидарната позиция – например казусът с Исландия. Обединено гражданско общество може да прекъсне този финансов механизъм на суверенно ниво. Суверенната позиция на народа може да сформира субект за ликвидация на солидарния дефицит. Като начало това може да стане чрез ограничаване действието на мотивационния фундамент – на либералната демокрация основана на интереса на индивида трябва да бъде противопоставена идеология, основана на интересна на суверенното общество. Трябва да бъдат ограничени действията на мотивационните компресори – отслабване на ролята на рекламите в информационните средства, както и маркетинга.
Целта е снижаване на потребителската ориентация както сред народа, така и сред политиците, чиновниците и бизнесмените. Принципната промяна на идеологическата ориентация на мотивационните фабрики – реформи в образованието и държавната идеология. И не на последно място: преориентиране на мотивационната преса – науката и изкуството. По-лесно и бързо може да се отговори на въпроса какво да се прави с чиновниците? Те би трябвало да работят в полза на обществото и да нямат субективни разрешителни функции. По този начин борбата срещу корупцията би имала смисъл.
Спазването на няколко основни принципа биха повишили тяхната ефективност: една дейност – едно разрешително; разрешението трябва да бъде така формализирано, че да изключва субективно решение; процесът на документацията и лицензирането на разрешителния режим трябва да бъде прозрачен и контролиран публично; формализираният лицензионен режим трябва да има определена времева рамка. По сложен е въпросът какво да се прави с олигарсите? Ясно е, че за всяка национална икономика ролята им на финансови концентратори е крайно противоречива – прекалено голямото влияние върху политиката им позволява да приемат функцията на правителствата, а състоянията им да бъдат функция на бюджета.
Но деолигархизацията е сложен процес, който би могъл да премине през два етапа: олигархичен консенсус – форма на малка солидаризация, обща позиция срещу чиновниците с цел отслабване на натиска за външно управление; олигархическа солидаризация с обществото – голяма солидаризация, процес при който олигарсите доброволно преразпределят бизнеса си и го поставят под контрола на обществото.
Ролята на продажните политици? Политиката не се променя по пътя на избори, но тя е част от културата на обществото. Необходима е революция на политическото съзнание. Формулата „солидарни идеи – солидарна реализация – солидарна организация” в политиката не работи ефективно. За различните идеологии солидаризмът има коренно различно значение. За националистите е възможен само в рамките на нацията. За комунистите е форма на пролетарско обединение. Докато за либералите е по-скоро солидарност на средната класа. Но истинската солидарност е солидарност както на национално, така и на световно ниво пред общия враг – Матрицата.
А възможно ли е нейното разрушаване? Към този момент такъв въпрос могат да си зададат само няколко държави – Китай, Индия, Бразилия, Русия и няколко по-малки. Необходимите условия за такава необичайна операция са: откриване на банковата тайна за огромните финансови средства, забрана на анонимни и фалшиви сметки, които правят невъзможно проследяването финансови потоци, чрез които се източват икономиките; въвеждане на нова световна валута, която да не бъде под контрола на Федералната резервна система на САЩ; закриване на офшорните зони; унификация на данъчната политика в различните страни; демонополизация на всичките крупни финансови активи в света, действащи на наднационално ниво, както мониторинг и последваща ликвидация на банковите и корпоративни съглашения.
В крайна сметка това ще се случи, въпросът е колко бързо и най-важното на каква цена – колко ще струва на това на човешката цивилизация?
